Когато науката се превърне в мит: какво трябва да знаем за невропсихологията

През последните години думата „мозък“ се превърна в една от най-често използваните думи в психологията, образованието и популярната култура. Книги, подкасти, онлайн обучения и социални мрежи ежедневно ни представят нови открития за човешкия мозък. Научаваме как се формират навиците, как възникват емоциите, какво причинява тревожността и как травмата променя начина, по който функционира нервната система.

Този засилен интерес към невропсихологията е напълно разбираем. В края на краищата, мозъкът е органът, чрез който възприемаме света, създаваме взаимоотношения, учим, помним и вземаме решения. Колкото повече научаваме за него, толкова по-добре можем да разбираме човешкото поведение.

Съществува обаче и друга страна на този процес.

Понякога научните открития напускат лабораторията и започват собствен живот. Те преминават през книги, медии, конференции и социални мрежи. По пътя си постепенно губят част от своята сложност и нюанси. В крайна сметка се превръщат в лесни за запомняне обяснения, които звучат убедително, но не винаги отразяват актуалното състояние на науката.

Именно тук се появяват невромитовете.

В статията си „Rewiring Misconceptions to Address Neuromyths in Counseling Practice“ Рос Спиърс, Наташа Виялобос и Уитни Захар-Рич обръщат внимание на един важен проблем: специалистите по психично здраве често се оказват посредници между науката и широката публика.

Ние сме хората, които трябва да превеждат сложните научни идеи на разбираем език за клиентите. Тази задача е важна, но крие и риск. Когато прекалено опростим дадена концепция, можем неволно да превърнем научното знание в мит.

Това не е ново явление. Историята на науката е изпълнена с идеи, които за известно време са изглеждали напълно убедителни, но по-късно са били коригирани или изоставени. Всъщност именно способността на науката да коригира собствените си грешки е една от причините тя да бъде толкова надежден инструмент за разбиране на света.

Проблемът възниква тогава, когато една идея продължава да живее в популярната култура дълго след като науката е надраснала първоначалното си обяснение.

Защо хората обичат простите обяснения?

Преди да разгледаме конкретните невромитове, е важно да разберем защо те се разпространяват толкова успешно.

Човешкият мозък е невероятно сложен. Същото важи и за човешкото поведение. Ние обаче предпочитаме кратките и лесни обяснения. Даниел Канеман описва тази склонност като естествен стремеж към когнитивна икономия. Мозъкът непрекъснато търси преки пътища, които му позволяват да взема решения бързо и с минимално усилие.

Когато определим някого като „творчески тип“ или „визуален тип“, сякаш веднага получаваме лесно обяснение за начина, по който той мисли и учи.

Не се налага да анализираме множество фактори, влияния и обстоятелства, защото получаваме проста история, която изглежда достатъчно убедителна.

Проблемът е, че човешката личност рядко се побира в подобни обяснения.

Още Карл Роджърс предупреждава за опасността от етикетите. Според него хората непрекъснато се развиват и не могат да бъдат сведени до няколко характеристики. Джон Боулби достига до подобно заключение чрез своята теория на привързаността. Поведението на детето според него не може да бъде разбрано извън контекста на неговите взаимоотношения, преживявания и среда.

Съвременната невропсихология потвърждава същото. Мозъкът функционира като сложна мрежа от взаимосвързани системи, а не като набор от отделни механизми, които работят независимо един от друг.

Митът за лявото и дясното полукълбо

Един от най-разпространените невромитове е, че едни хора мислят предимно с лявото, а други – с дясното мозъчно полукълбо. Подобна е и идеята, че мъжете са предимно логични, а жените – емоционални, и че тези различия се дължат на доминирането на едното мозъчно полукълбо. Според това опростено разделение творческите, интуитивните и емоционалните хора разчитат предимно на дясното полукълбо.

Макар в подобни твърдения да има известен научен резон, те свеждат сложните особености на човешкото мислене и поведение до прекалено опростено обяснение.

Само уточнение: логическото мислене обикновено се свързва с лявото, а емоционалността и интуицията – с дясното полукълбо. Това обаче също е част от опростения модел, а не строго научно разделение.

Причината този мит да изглежда толкова убедителен е, че той произлиза от реални научни наблюдения!

През втората половина на XX век невролозите установяват, че определени функции действително са по-силно представени в едното полукълбо. Езиковата обработка например често е локализирана предимно в лявото полукълбо, докато някои аспекти на пространствената ориентация се свързват повече с дясното.

Оттук обаче започва прекомерното обобщение.

Съвременните образни изследвания показват, че почти всички сложни човешки дейности изискват едновременното участие на множество мозъчни области. Когато човек решава проблем, управлява емоциите си, създава изкуство или участва в разговор, се активират сложни невронни мрежи, разположени и в двете полукълба.

С други думи, мозъкът работи много повече като оркестър, отколкото като две независими половини.

Дете, което обича рисуването, може да развие отлични аналитични способности, като в същото време дете, което се справя добре с математиката, може да бъде изключително чувствително и емоционално интелигентно.

Човешкият потенциал е много по-гъвкав, отколкото допуска този популярен мит!

Митът за стиловете на учене

Друг широко разпространен невромит е свързан със стиловете на учене.

В практиката си често срещам родители, които описват детето си като „кинестетичен тип“ или „математически тип“. Разбира се, индивидуалните предпочитания съществуват. Някои деца проявяват по-силен интерес към музиката, други към логическите задачи, но когато превърнем тези предпочитания в постоянна идентичност, рискуваме да ограничим развитието им.

Вероятно сте чували твърдения като:

„Той е визуален ученик.“

„Тя учи най-добре чрез слушане.“

„Това дете е кинестетично и трябва да се движи, за да може да учи ефективно.“

Тази теория е особено популярна в образователните среди и най-често я чувам от страна на педагозите. Тя предполага, че ученето се подобрява значително, когато информацията бъде представена според предпочитания стил на ученика.

На пръв поглед това изглежда напълно разумно.

Проблемът е, че десетки изследвания през последните години не успяват да потвърдят тази хипотеза по начина, по който обикновено се представя.

Да, хората имат предпочитания. Някои обичат диаграми, други предпочитат разговор, а трети учат чрез движение или практическа дейност, но няма убедителни доказателства, че преподаването изключително според един предпочитан стил автоматично води до по-добри резултати.

Напротив.

Изследванията показват, че ученето обикновено се подобрява, когато се използват множество канали едновременно. Когато виждаме, чуваме, обсъждаме и прилагаме дадена информация, вероятността тя да бъде усвоена е по-голяма.

Изследванията не отричат, че децата имат различни интереси и предпочитания. Едно дете може да обича да рисува, друго да се увлича по музиката, а трето да изпитва удоволствие от решаването на математически задачи. Проблемът възниква, когато от тези предпочитания заключим, че детето принадлежи към определен „тип“ и може да учи успешно само по един начин.

През 2008 г. екипът на когнитивния психолог Харолд Пашлър прави обширен преглед на научната литература за стиловете на учене. Изследователите търсят доказателства за популярното твърдение, че например „визуалните“ ученици учат по-добре чрез изображения, а „кинестетичните“ – чрез движение и практическа дейност. Заключението им е, че няма достатъчно надеждни доказателства, че съобразяването на преподаването с предполагаемия стил на детето подобрява резултатите му. С други думи, предпочитанието към даден начин на учене не означава непременно, че човек действително усвоява информацията по-добре по този начин. Pashler, McDaniel, Rohrer & Bjork, Learning Styles: Concepts and Evidence

По-късни изследвания показват и още нещо важно: хората често възприемат „стила на учене“ като вродена и почти непроменима характеристика. Така определението „аз съм визуален тип“ може постепенно да се превърне от описание на предпочитание в убеждение за собствените възможности: „Не мога да уча, когато трябва да слушам“ или „Не съм добър в математиката, защото мисля творчески“. Подобни убеждения могат да ограничат готовността на детето да изпробва различни стратегии и да развива нови умения. Nancekivell, Shah & Gelman, Maybe They’re Born with It, or Maybe It’s Experience

Education Endowment Foundation също предупреждава, че няма убедителни доказателства за устойчив набор от стилове, чрез които надеждно да бъдат определяни образователните потребности на децата. Според организацията е особено важно по-малките ученици да не бъдат етикетирани и да не бъдат насърчавани да обясняват трудностите си със своя предполагаем стил на учене. Това може да повлияе отрицателно върху мотивацията, увереността и очакванията им за успех. Education Endowment Foundation, Learning Styles

По-полезно е да говорим не за постоянни „типове“, а за развиващи се интереси, способности и предпочитания. Детето, което днес предпочита практическите занимания, може утре да развие умението да разбира сложен текст, да работи с абстрактни понятия или да учи чрез обсъждане. Задачата ни не е да го затворим в категория, а да разширяваме начините, по които то може да учи, мисли и изразява себе си.

Това има важно значение и за консултантската практика.

Понякога терапевтите могат неволно да ограничат интервенциите си, ако приемат, че клиентът обработва информацията само по един определен начин. Реалността е значително по-богата: един човек може да разбере дадена идея чрез разговор, но да я интегрира истински едва когато я преживее в реална ситуация.

Как невромитовете влияят върху терапията и родителството?

На пръв поглед тези митове изглеждат безобидни, но те могат да повлияят на начина, по който виждаме себе си и другите.

Когато поставим етикет на едно дете, ние започваме да забелязваме предимно поведението, което потвърждава този етикет. Постепенно нашите очаквания започват да оформят отношенията ни с него.

Същото се случва и в терапията.

Ако специалистът вярва, че определена техника работи единствено чрез конкретен мозъчен механизъм, той може да пренебрегне други фактори, които всъщност обясняват промяната. В психотерапията често наблюдаваме тенденцията сложни процеси да бъдат свеждани до едно единствено обяснение.

Травмата например е повече от мозъчно явление: тя е едновременно биологично, психологическо, социално и релационно преживяване. По същия начин възстановяването не се случва само на невронно ниво. То включва нови взаимоотношения, нови убеждения, нови поведения и нови житейски преживявания.

Смирение пред сложността на човека

Може би най-важният урок, който невропсихологията ни дава, е урокът по смирение. Колкото повече научаваме за мозъка, толкова повече осъзнаваме колко много не знаем.

Това не означава да отхвърлим невронауката, напротив. Нейните открития промениха разбирането ни за травмата, привързаността, ученето и психичното здраве, но означава да подхождаме внимателно към всяко твърдение, което обещава прекалено лесно обяснение на човешкото поведение.

Истинската наука рядко предлага прости отговори – тя ни учи да задаваме по-добри въпроси.

И може би именно това е най-ценният принос на съвременната невропсихология: не че ни е дала окончателни обяснения за човека, а че ни е помогнала да осъзнаем колко удивително сложен е той в действителност.