О, неразумний юроде, защо се срамуваш да се наречеш българин!“ – прозвучава преди няколко века в духовния небосклон над България. Думи, актуални и до днес…
Убедена съм, че има какво да видим и тепърва да преоткрием в „Историята“ на Пайсий Хилендарски. За повечето от нас той е останал в съзнанието ни преди всичко като още един религиозен човек, допринесъл за националното осъзнаване на българите в епохата на турското робство.
Според мен обаче Паисий е много повече от това.
За самия него знаем много малко, бил е от богато семейство, роден вероятно в Банско. Идеята за създаването на такава книга, която да събере, опише и припомни славното минало на българите, се заражда в сърцето му години преди нейното реално осъществяване. Така Паисий посвещава целия си живот на подготовката и писането на своята История. Всички знаем, че във времето, в което е живял авторът, манастирите са функционирали като своеобразни библиотеки, места, които много от нашите средновековни автори са използвали за книжовна работа. Самият Паисий Хилендарски признава, че цел и смисъл на живота му, преди всичко друго, е създаването на Историята, затова пренебрегва църковните бдения, походи и използва дори пътуванията, на които е изпращан по манастирски дела, за да събира материали. Така писателят за няколко години успява да събере разпръснатите страници от нашето минало.
Завидна е неговата посветеност, отдаденост на създаването на книгата. Сякаш пророчески е успял да прозре, че това дело на живота му, тези няколко страници ще преобърнат хода на българската история:“Разяждаше ме ревност и болка за моя български род, че няма …събрана история за преславните дела от първите времена на нашия род…Аз видях по много книги и истории написани много сведения за българите…Така аз презрях своето главоболие, което от много време имах, и болките в стомаха презрях, заради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща събрах заедно.“
Паисий обръща погледа си към миналото, неговата цел е да възкреси истината за нашите корени.
Една от основните му задачи е да пробуди в българите съзнанието за собственото им достойнство, като припомня достойнството на техния род и език. „Макар и да се хвалят москали, руси, сърби и други, че те първи са приели славянското писмо…., не е така. Не могат да представят за това никакво свидетелство“ – са думите на възрожденеца. Много пъти самият Паисий се е сблъсквал с подобни претенции. Май не са се променили много някои от тези народи. Битката си продължава през вековете и до днес.
„Внимавайте вие читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете за своя род и за вашите отци и праотци… За вас е необходимо да знаете за делата на вашите бащи, както това знаят всички други народи за своя род и език, имат истории и всеки от тях знае, разказва и се хвали със своя род и език.“
Думите на писателя – реформатор са актуални и днес!
Петко Славейков споделя, че „Историята“ на Паисий Хилендарски е променила решението му. Планирал е да постъпи в манастир и да се замонаши, след нейното прочитане обаче, той решава да служи на отечеството си.
А ние?
Дали в нас гори същата любов, която е разяждала Паисий и какви хора сме всъщност – такива, които търсят да се впишат по някакъв начин в днешното модерно време, да се приспособят към него, или сме хора, които създават епохи и притежават капацитета да отключат ерата на едно ново българско Възраждане, както това е направил в своето време хилендарският реформатор.
Толкова много имаме нужда от духа на Паисий сега…, от същата ревност!
